Думи за езика

Огрубеният език на „’дето“, „’айде“ и „’щото“

В съвременната реч на българина светкавично навлизат думи, които представляват огрубени и опростени версии на книжовни думи. Сред многообразието на тези книжовно неправилни родни неологизми се открояват два-три, които наистина дразнят с това, че излишно опошляват езика ни. Ситуацията допълнително се усложнява от факта, че тази плеяда от погрешни думи тенденциозно се използват както от масовите медии, т.е. родната „журналистика“ (дори писмената публицистика), така и в ежедневната ни разговорна реч. Всичко това, разбира се, води чрез ефекта на несъзнателното копиране до масовизацията и налагането на подобни некнижовни езикови форми в своеобразен обществен „стандарт“, от което логично страда и качеството на речта ни, т.е. най-вече книжовното ни слово. Думи от такъв род могат да се възприемат и като лека форма на дисфемизъм^[1].

Примери за такива огрубени словоформи, представляващи най-често или социолекти (социални диалекти)^[2], или широко разпространен вид жаргонен групов говор (на англ. slang)^[3], са думите „дето“, „айде“ и „щото“. Със сигурност такива думи носят със себе си и определен модел на възприемане и интерпретация, което  означава, че те са и удобна инструментална форма при реториката^[4] за езикова манипулация (най-често въздействаща емоционално реч; на англ. loaded language/high-inference language/emotive language)^[5]. Потресаващо неприятно е, че думи от този порядък са изключително често употребявани днес — почти невъзможно е да не ги чуете поне по няколко пъти в ефира на телевизионни предавания, в статии от вестници или в публикации от блогове на българската блогосфера. Подобни езикови конструкции са естествено явление при развитието на всеки напреднал език, но те не бива да изместват книжовните си еквиваленти, от които на практика произлизат.
Към цялата публикация…